Should we force our children to be excellent?

Замисляли ли сте се, защо някои от хората, които са били отличници и имат висок интелект и образование,са по-малко успешни и се справят по-скромно с живота си от други, които са били слаби ученици и в повечето случаи се оказват по-пробивни и успешни в живота си?Вярвам, че всеки един от нас има жив пример в обкръжението си, наблюдавайки съученици, състуденти и приятели. Защо е така, запитвали ли сте се? Защо след като са ни учили, че "като се учим, ще сполучим", на практика в живота не изглежда да е вярно?

Това е така, защото децата заставяни да бъдат отличници,най-често се поощряват от родителите в знак на благодарност, че децата им са оправдали собствените им очаквания. Така детето започва да действа според правилата на авторитета, най-вече това са родителите и учителите, които след това да ги оценят „отлично“, да бъдат поощрени по някакъв начин или поне някой да им каже браво. И когато родителите поощряват децата си, когато получат висока оценка, те ги приучават, че ако направят нещо добре, те ще получат награда. Отличниците се изграждат като старателни, искат да се представят добре и се стремят да са изрядни. Впоследствие това поведение отличниците пренасят и в живота си. Такива деца стават добри, старателни служители – изпълнители,които работят, за да може някой да ги оцени „отлично“. Те рядко възприемат себе си като предприемачи и собственици, за които да работят други хора, защото имат нужда някой да ги оцени от вън, а не са свикнали те сами да оценят себе си.

От друга страна по-слабите ученици са бунтари, свикнали са да минават по ръба, гледат с по-малко усилия да вървят напред, в много от случаите рискуват, за да препишат или някой да им подскаже. Те са свикнали да нарушават правилата и да намират изобретателен начин да се справят, за да преминат в следващия клас. За да вървят напред, но с по-малки усилия, те прибягват до добро общуване с околните, по социални са и умеят да въздействат на останалите,за да получат помощ при нужда. За тях е приоритет как да намерят някой да им помогне, за разлика от отличниците, за които е въпрос на чест да се справят сами, защото смятат, че те знаят най-добре какво да направят и рядко се доверяват на околните, разчитат само и единствено на себе си.

Докато при отличниците искането на помощ е под достойнството им,за слабите ученици, това е съвсем нормален начин да се върви напред. Така те още от ученици развиват емоционалната си интелигентност и в последствие успяват в бизнеса. Защото отново търсят по-лесен начин на работа, по-лесен начин на изкарване на пари и т.н. А за да успееш в бизнеса е нужно да умееш да комуникираш добре, да рискуваш и да не се притесняваш да търсиш помощ при нужда.

Точно затова, когато заставяме децата си да бъдат отличници, ние всъщност ги учим да бъдат едни послушни изпълнители. Да следват общо приетите рамки и да работят добре, за да бъдат оценени добре.

Но можем да бъдем и осъзнати родители като формираме положителна нагласа към не успеха на детето си, като вместо да го критикуваме, когато детето не успее в дадена насока и да му внушаваме как се е провалило, да фокусираме вниманието му върху урока, който може да си вземе и как да се справи по-добре следващия път.

Затова вместо да заставяме децата си да бъдат отличници,по-добре е да ги учим на емоционална интелигентност, защото 70-80% от успеха в зряла възраст се дължи на емоционалната ни интелигентност. Това твърдят експерти-психолози като Даниел Голман и Й. Фрийдман. А само 10% до максимум 20% (за някой хора) от успеха се дължи на Интелектуалната интелигентност.

Що е то емоционална интелигентност, можете да прочетете в статията за емоционалната интелигентност тук.